Бях бременна в 24та седмица, през нощта на 1.02.2016г към 4:15 се събудих и усетих леко изтичане на вода. Казах на съпругът ми и на въпросът какво ще правим отговорих, че ще посетим акушер-гинекологът, който водеше женската ми консултация. За щастие тя беше на смяна точно тази сутрин. Започнах да чета за преждевременно спукване на околоплодния мехур и видях, че има случаи, в които мехурът може да се затвори. Изтичането беше съвсем леко, прочетох, че водата се обновява, бебето риташе, така че изпитах някаква надежда, че можем да задържим раждането, докато бебето е готово за външния свят.В 24 седмица бебето е напълно оформено, но белите дробове са нeразвити и то няма мастни запаси, за да може да регулира температурата на тялото си във външния свят. Консултирах се и с акушерка, която ме посъветва, да да отида в болница най-късно до 48 часа, ако не спре изтичането на вода.
Отидохме при консултиращия лекар, който видя бебето на ултразвук, водите бяха запазени а, бебето спокойно и добре Това ме зарадва, но изтичането на вода докато стигна до кабинета и обратно притесни. Посъветваха ме да постъпя в болница.
Поради липса на подходяща болница в района, където живеем избрах да изчакам в легнала позиция в къщи. Следобяда изтичането намаля и през нощта нямаше никакво изтичане. На сутринта във вторник видях на бельото си малко мукус и изтръпнах, защото това може би беше мукусната запушалка. В същото време имаше и друга възможност това да е знак, че е започнал процес на зарастване. До обяд всичко беше сухо, но към 12 часа водите започнаха пак да изтичат. Аз гледах да не се движа, но все пак се налагаше да ходя до тоалетната, още повече, че пиех вода в големи количества с цел да помогна за възстановяването на изтеклата амниотична течност. Усещах, че има голяма вероятност раждането да започне. Така и стана.
Обадих се на различни познати с цел да разбера къде би имало най-голям шанс за бебето в случай, на раждане. Еднозначните отговори сочеха „Майчин дом – София“ . За съжаление си давах сметка, че 3 часа път до София неимоверно ще усилят контракциите. Исках да задържа напредване на раждането, но всяко придвижване до болница, където можеха да ме сложат на система магнезий беше рисковано. Най-близката болница с възможности за поставяне на детето в кувьоз, (така и не разбрах дали там имат сърфактант и възможност за кортикостероидни инжекции за стимулиране на белите дробове) беше АГ отделението в Стара Загора. Реших да тръгнем натам и ако се почуствам в състояние да задържа нещата да продължим към Майчин Дом в София. Когато легнах в колата усетих много по силни конктракции и усетих буквално, че разкритието се случва. Наближавайки Стара Загора взех решение, че отиваме в АГ отделението. Тръгнахме в 12:43 след полунощ на 3.02.2016. Вероятно сме пристигнали към 01:30 пред болницата. Наш приятел дойде с нас, защото познава града и знаеше къде се намира болницата. Той шофираше, а когато пристигнахме отиде да им каже, че идваме за задържане. Върна се след няколко минути като ни каза, че няма носилки и трябва да отида пеша. След малко жената от портала дойде до колата и когато и обясних каза, че може да отключи задния вход и да дойде с легло на колела. Така и направихме и някъде след 15-20 минути стигнахме в кабинет за преглед, където ни посрещна АГ специалист. Тя попита, защо се появяваме в този вид – вероятно имаше предвид носилката на колела и аз й обясних, че съм в 24та седмица и искаме да задържим раждането. Тя поиска да направим вагинален преглед, какъвто аз отказах поради риска от бактериална инфекция. Лекарката настояваше, но аз продължих да не се съгласявам, което доста изнерви обстановката. Сетих се да помоля да направим първо ултразвуков преглед и след това да му мислим. Оказа, се че водите са изтекли напълно според думите й, а главата не се вижда – вероятно е във влагалището. Възможност за задържане нямаше. Тя настоя за вагинален преглед въпреки, че положението беше ясно. Беше ми напомнено, че съм на тяхна територия и ако не ми харесва да си търся друга болница. Съгласих се. От вагиналния преглед не получихме нова информация и тръгнахме към родилна зала.
Пред залата казаха на мъжа ми и приятеля ни, че не могат да влезат вътре.
В отделението трябваше да се кача на легло и мисля, че акушерката също направи вагинален преглед. Събраха се лекарката отдолу, акушерката и още 2 жени, които не знаех какви са точно. Настояваха да напъвам в легнало положение и отказаха да ми дадат възможност да клекна, за да се ускори процеса. Бъркаха с ръце и не знаеха какво хващат – глава или седалище. Мехурът беше запазен, така че лекарката бързо го пукна, преди да успея да кажа каквото и да е билоа. Създаде се паника, поискаха да сложат система с окситоцин, което аз отказах, но лекарката извади едно мобилно устройство да слуша тонове и каза, че бебето губи тонове, така че се съгласих на окситоцина. Започнаха да крещят, че не напъвам и защо дишам. Една от тях каза изакай го това бебе, на което аз отговорих, че най-оптималната поза би била клекнала. Казаха ми тук се ражда така. Една от тях все пак се смили над мен и сложи една възглавница зад гърба ми, виждайки как се опитвам малко от малко да се изправя. Натискаха ми корема, аз им бутах ръцете, държах се за тях (доста силно) и те се освобождаваха от мен. Леглото им малко се разглоби, тъй като с краката го избутвах. Една от тях предложи да ми сложат атропин, но водещата лекарка каза не. В крайна сметка след 9-10 напъна бебето се роди. Накъде към 2:40.
Бяха извикали неонатаоложката, която стоеше срещу леглото за раждане и гледаше ужасено, когато бебето излетя навън и те го хванаха, видях една ръка която веднага сряза пъпната връв. Изтръпнах, защото в цялата суматоха въобще не успях да им кажа, да не го правят. Неонатаоложката каза „мисля, че не дава признаци на живот“ едновременно с това го отнесоха в съседна стая, но бързо се върнаха и казаха покажете й го че не дава признаци на живот. Видях го и главичката му клюмна. Бях потресена от това което се случваше и не помолих да ми го дадат, за което сега ми е много мъчно.
След което лекарката започна да попълва някакви документ и каза, че и по седмица (под 26та седмица) и по тегло (под 800 гр – то беше 750гр) раждането се класифицира като спонтанен аборт.
Не си спомням дали сложиха още окситоцин, за да излезе плацентата, която акушерката дърпаше. Дойде и лекарката и се започна голямо дърпане. Скъса се в крайна сметка. При такива ранни раждания ми казаха, че не се отлепва, тъй като е рано. Лекарката я подръпваше и вадеше парчета още и още и каза, че трябва да направи инструментална ревизия, аз помолих да си помисля за минутка. Настояха, че е важно, защото вероятно е имало инфекция, но ако не искам било си моя работа и да се подпиша.
В това време вътре дойде мъжът ми. Казах му какво се случва. Оказа, се че идват още 2 жени за раждане така, че получихме малко отсрочка във времето, тъй като лекарката отиде да прегледа другите жени. С мъжът ми решихме, че най-добре е да се направи кюртаж, защото плацентата не се отлепи нормално и раждането беше с интервенции и може би е имало инфекция. Акушерката каза, че вече е минало време и каналът се е затворил и сега трябва да се прави анастезия. Започнах да се опитвам да се сетя кога съм яла последно, когато дойде лекарката и като и попитах как ще се прави кюртажа, тя каза, че може и да е без анестезия, защото иначе трябва да викат анестезиолог. Попитах дали канала се е затворил, тя каза, че не се е затворил. Аз обмислих ситуацията и реших, че е доста по-добре да си спестя упойката, защото поне няма да се притеснявам как ще излеза от упойката дали ще припадна и как ще съм сама в болницата след упойка. Исках и мъжът ми да се тръгне към къщи, за да се прибере при дъщеря ни до сутринта. И преди да тръгне да ме остави в сравнително стабилно състояние, за да е и той спокоен. Така че реших да се направи кюртажа без упойка. Продължи може би около 5 минути. Естествено болеше много, но аз стиснах зъби и изтърпях. Бях сложила едната си ръка на гърба на една от по-възрастните жени (не знам каква беше тя), без да се държа за нея, но просто подпряна, усещах го като подкрепа, макар че тя не беше много приятелски настроена преди това ме остави. Усетих, че изпитват уважение към мен в този момент и че са по-човешки настроени.
След приключването на кюртажа лекарката отиде да види двете новопостъпили родилки и в залата остана само акушерката и от време на време влизаше една друга жена ( в последствие разбрах, също лекар). Акушерката каза, че има да пише много документация. В един момент ми каза, че трябва да дадем име на детето и мъжът ми трябва да донесе удостоверение за граждански брак до 1 часа на обяд. Казах, че няма проблем да го донесе. В крайна сметка тя ми даде да подпиша документи, в които имаше приложени 2 снимки от ултразвуковия преглед, а отдолу на ръка беше написано „отказвам се от трупчето!“ Аз й казах, че не искам да се отказвам, а да го получим, за да направим погребение. Тя се учуди и каза, за какво ти е – по-лесно ще ти е да се откажеш. Също каза, че щом не искам да подпиша и искам да получа тялото трябва да говоря със Старшата сестра, която ще дойде в 7:30. Постави ми венозно антиобитик акситин, който лекарката беше изписала за поставяне 3 дена на 8 часа и ме закараха с количка до стая в отделението. Срещу стая номер 9, където ме настаниха бяха бебета, родени с цезарово сечение, които плачеха жално. Казаха, че трябва да се изпишкам и аз помолих за подлога, тъй като знам, че при кръвозагуба ако тръгна по коридорите може да припадна. Донесоха ми. Изчистих кръвта с мокри кърпички от краката и тялото си, каквито по чудо имах в раницата. След малко дойде някаква санитарка, която се възмути как може да пишкам в подлога, не можело ли да ида до тоалетна и защо съм сложила боклуци от салфетки на земята. Попитах къде е кофата, оказа се че нямало, трябва да си носиш найлонова торбичка....
След малко се появи акушерката и каза, че водят събитието спонтанен аборт, а не раждане трябва да ме преместят на друг етаж, в друга стая. Каза, че няма нужда да подписвам документи. След като ме преместиха долу ме ми дадоха отново да подпиша информирано съгласие, каквото аз вече бях подписала. Акушерката, която беше в отделението по гинекология попита дали все пак не искам да се подпиша, че се отказвам от тялото. Казах й, че са ме информирали, че нямам право да го получа, как тогава да се подписвам, че се отказвам от нещо, на което нямам право? Тя си излезе.
Отидохме при консултиращия лекар, който видя бебето на ултразвук, водите бяха запазени а, бебето спокойно и добре Това ме зарадва, но изтичането на вода докато стигна до кабинета и обратно притесни. Посъветваха ме да постъпя в болница.
Поради липса на подходяща болница в района, където живеем избрах да изчакам в легнала позиция в къщи. Следобяда изтичането намаля и през нощта нямаше никакво изтичане. На сутринта във вторник видях на бельото си малко мукус и изтръпнах, защото това може би беше мукусната запушалка. В същото време имаше и друга възможност това да е знак, че е започнал процес на зарастване. До обяд всичко беше сухо, но към 12 часа водите започнаха пак да изтичат. Аз гледах да не се движа, но все пак се налагаше да ходя до тоалетната, още повече, че пиех вода в големи количества с цел да помогна за възстановяването на изтеклата амниотична течност. Усещах, че има голяма вероятност раждането да започне. Така и стана.
Обадих се на различни познати с цел да разбера къде би имало най-голям шанс за бебето в случай, на раждане. Еднозначните отговори сочеха „Майчин дом – София“ . За съжаление си давах сметка, че 3 часа път до София неимоверно ще усилят контракциите. Исках да задържа напредване на раждането, но всяко придвижване до болница, където можеха да ме сложат на система магнезий беше рисковано. Най-близката болница с възможности за поставяне на детето в кувьоз, (така и не разбрах дали там имат сърфактант и възможност за кортикостероидни инжекции за стимулиране на белите дробове) беше АГ отделението в Стара Загора. Реших да тръгнем натам и ако се почуствам в състояние да задържа нещата да продължим към Майчин Дом в София. Когато легнах в колата усетих много по силни конктракции и усетих буквално, че разкритието се случва. Наближавайки Стара Загора взех решение, че отиваме в АГ отделението. Тръгнахме в 12:43 след полунощ на 3.02.2016. Вероятно сме пристигнали към 01:30 пред болницата. Наш приятел дойде с нас, защото познава града и знаеше къде се намира болницата. Той шофираше, а когато пристигнахме отиде да им каже, че идваме за задържане. Върна се след няколко минути като ни каза, че няма носилки и трябва да отида пеша. След малко жената от портала дойде до колата и когато и обясних каза, че може да отключи задния вход и да дойде с легло на колела. Така и направихме и някъде след 15-20 минути стигнахме в кабинет за преглед, където ни посрещна АГ специалист. Тя попита, защо се появяваме в този вид – вероятно имаше предвид носилката на колела и аз й обясних, че съм в 24та седмица и искаме да задържим раждането. Тя поиска да направим вагинален преглед, какъвто аз отказах поради риска от бактериална инфекция. Лекарката настояваше, но аз продължих да не се съгласявам, което доста изнерви обстановката. Сетих се да помоля да направим първо ултразвуков преглед и след това да му мислим. Оказа, се че водите са изтекли напълно според думите й, а главата не се вижда – вероятно е във влагалището. Възможност за задържане нямаше. Тя настоя за вагинален преглед въпреки, че положението беше ясно. Беше ми напомнено, че съм на тяхна територия и ако не ми харесва да си търся друга болница. Съгласих се. От вагиналния преглед не получихме нова информация и тръгнахме към родилна зала.
Пред залата казаха на мъжа ми и приятеля ни, че не могат да влезат вътре.
В отделението трябваше да се кача на легло и мисля, че акушерката също направи вагинален преглед. Събраха се лекарката отдолу, акушерката и още 2 жени, които не знаех какви са точно. Настояваха да напъвам в легнало положение и отказаха да ми дадат възможност да клекна, за да се ускори процеса. Бъркаха с ръце и не знаеха какво хващат – глава или седалище. Мехурът беше запазен, така че лекарката бързо го пукна, преди да успея да кажа каквото и да е билоа. Създаде се паника, поискаха да сложат система с окситоцин, което аз отказах, но лекарката извади едно мобилно устройство да слуша тонове и каза, че бебето губи тонове, така че се съгласих на окситоцина. Започнаха да крещят, че не напъвам и защо дишам. Една от тях каза изакай го това бебе, на което аз отговорих, че най-оптималната поза би била клекнала. Казаха ми тук се ражда така. Една от тях все пак се смили над мен и сложи една възглавница зад гърба ми, виждайки как се опитвам малко от малко да се изправя. Натискаха ми корема, аз им бутах ръцете, държах се за тях (доста силно) и те се освобождаваха от мен. Леглото им малко се разглоби, тъй като с краката го избутвах. Една от тях предложи да ми сложат атропин, но водещата лекарка каза не. В крайна сметка след 9-10 напъна бебето се роди. Накъде към 2:40.
Бяха извикали неонатаоложката, която стоеше срещу леглото за раждане и гледаше ужасено, когато бебето излетя навън и те го хванаха, видях една ръка която веднага сряза пъпната връв. Изтръпнах, защото в цялата суматоха въобще не успях да им кажа, да не го правят. Неонатаоложката каза „мисля, че не дава признаци на живот“ едновременно с това го отнесоха в съседна стая, но бързо се върнаха и казаха покажете й го че не дава признаци на живот. Видях го и главичката му клюмна. Бях потресена от това което се случваше и не помолих да ми го дадат, за което сега ми е много мъчно.
След което лекарката започна да попълва някакви документ и каза, че и по седмица (под 26та седмица) и по тегло (под 800 гр – то беше 750гр) раждането се класифицира като спонтанен аборт.
Не си спомням дали сложиха още окситоцин, за да излезе плацентата, която акушерката дърпаше. Дойде и лекарката и се започна голямо дърпане. Скъса се в крайна сметка. При такива ранни раждания ми казаха, че не се отлепва, тъй като е рано. Лекарката я подръпваше и вадеше парчета още и още и каза, че трябва да направи инструментална ревизия, аз помолих да си помисля за минутка. Настояха, че е важно, защото вероятно е имало инфекция, но ако не искам било си моя работа и да се подпиша.
В това време вътре дойде мъжът ми. Казах му какво се случва. Оказа, се че идват още 2 жени за раждане така, че получихме малко отсрочка във времето, тъй като лекарката отиде да прегледа другите жени. С мъжът ми решихме, че най-добре е да се направи кюртаж, защото плацентата не се отлепи нормално и раждането беше с интервенции и може би е имало инфекция. Акушерката каза, че вече е минало време и каналът се е затворил и сега трябва да се прави анастезия. Започнах да се опитвам да се сетя кога съм яла последно, когато дойде лекарката и като и попитах как ще се прави кюртажа, тя каза, че може и да е без анестезия, защото иначе трябва да викат анестезиолог. Попитах дали канала се е затворил, тя каза, че не се е затворил. Аз обмислих ситуацията и реших, че е доста по-добре да си спестя упойката, защото поне няма да се притеснявам как ще излеза от упойката дали ще припадна и как ще съм сама в болницата след упойка. Исках и мъжът ми да се тръгне към къщи, за да се прибере при дъщеря ни до сутринта. И преди да тръгне да ме остави в сравнително стабилно състояние, за да е и той спокоен. Така че реших да се направи кюртажа без упойка. Продължи може би около 5 минути. Естествено болеше много, но аз стиснах зъби и изтърпях. Бях сложила едната си ръка на гърба на една от по-възрастните жени (не знам каква беше тя), без да се държа за нея, но просто подпряна, усещах го като подкрепа, макар че тя не беше много приятелски настроена преди това ме остави. Усетих, че изпитват уважение към мен в този момент и че са по-човешки настроени.
След приключването на кюртажа лекарката отиде да види двете новопостъпили родилки и в залата остана само акушерката и от време на време влизаше една друга жена ( в последствие разбрах, също лекар). Акушерката каза, че има да пише много документация. В един момент ми каза, че трябва да дадем име на детето и мъжът ми трябва да донесе удостоверение за граждански брак до 1 часа на обяд. Казах, че няма проблем да го донесе. В крайна сметка тя ми даде да подпиша документи, в които имаше приложени 2 снимки от ултразвуковия преглед, а отдолу на ръка беше написано „отказвам се от трупчето!“ Аз й казах, че не искам да се отказвам, а да го получим, за да направим погребение. Тя се учуди и каза, за какво ти е – по-лесно ще ти е да се откажеш. Също каза, че щом не искам да подпиша и искам да получа тялото трябва да говоря със Старшата сестра, която ще дойде в 7:30. Постави ми венозно антиобитик акситин, който лекарката беше изписала за поставяне 3 дена на 8 часа и ме закараха с количка до стая в отделението. Срещу стая номер 9, където ме настаниха бяха бебета, родени с цезарово сечение, които плачеха жално. Казаха, че трябва да се изпишкам и аз помолих за подлога, тъй като знам, че при кръвозагуба ако тръгна по коридорите може да припадна. Донесоха ми. Изчистих кръвта с мокри кърпички от краката и тялото си, каквито по чудо имах в раницата. След малко дойде някаква санитарка, която се възмути как може да пишкам в подлога, не можело ли да ида до тоалетна и защо съм сложила боклуци от салфетки на земята. Попитах къде е кофата, оказа се че нямало, трябва да си носиш найлонова торбичка....
След малко се появи акушерката и каза, че водят събитието спонтанен аборт, а не раждане трябва да ме преместят на друг етаж, в друга стая. Каза, че няма нужда да подписвам документи. След като ме преместиха долу ме ми дадоха отново да подпиша информирано съгласие, каквото аз вече бях подписала. Акушерката, която беше в отделението по гинекология попита дали все пак не искам да се подпиша, че се отказвам от тялото. Казах й, че са ме информирали, че нямам право да го получа, как тогава да се подписвам, че се отказвам от нещо, на което нямам право? Тя си излезе.